Училището е място, където по законите на гостоприемството се посреща всяко дете с неговата уникална лична история. Понякога в тази история е вплетена цялата обич и грижа на семейството, от което идва детето, а понякога е белязана от недостиг на родителски ресурс и от чувство за изоставеност.
Всяко дете постъпва при нас с белега на своето различие. В този смисъл училището далеч не е място, в което децата получават единствено знание, в смисъла на предаване на информация. Екипите в училищната институция са призвани да посрещат това многообразие и да придружават децата при навлизането им в света на законите и правилата, както и при израстването им като личности.
Работещите с децата и учениците са изправени пред две възможности – да работят с уникалното, произтичащо от различието, което посрещат, или да приемат това различие като невъзможност за справяне с всички последствия от това.
В нашата училищна реалност има деца, които са в постоянно състояние на крехко равновесие. Те живеят в семейна среда, но са в постоянен риск да бъдат изоставени. Поради особености на родителския ресурс или този на разширеното семейство, поело грижите по отглеждането им, те лесно могат да изпаднат от вниманието на възрастния. За нас е много важно да държим сметка за тази линия, отвъд която те могат да изпаднат изцяло от социалната връзка.
Дългогодишната ми работа с деца и младежи ме научи, че постоянното фино клинично наблюдение на симптомите на децата, подкрепено от свикване на спешни екипни събирания по случая помага за превенция на риска (разбиран в широк смисъл), понякога дори буквално спасява живот. Как този механизъм да заработи в училище, където е налице безмилостна динамика, часовете са фиксирани, а симптомите на децата не се интересуват от часове и дати? Как в тази среда на постоянна спешност на задачите да стане възможно зад една поведенческа проява да се разпознае не друго, а едно детско страдание? Как да станем гаранти за това детето да не се усети отхвърлено и да получи подходяща подкрепа от възрастните?
В 10 ОУ работи силно мотивиран екип. На един първи етап задачата беше да се използва максимално ресурсът на учителите в посока превенция и възможно най-бърза интервенция, когато това се налага. Опитът на учителите в ежедневните им контакти с децата е безценен, което им позволява да улавят сигналите навреме. Постепенно на един следващ етап въведохме все по-чести спешни екипни срещи. На тях откровено, добронамерено и в защитено пространство съвместно с родители, колеги и външни партньори, работещи с детето и семейството, се обсъждат възникналите тревоги и се търсят съвместни решения.
Агресията настъпва там, където не достигат думи. Човешкото същество прохожда два пъти – един път физически и втори път в езика. Нашата мисия е да въведем детето в този език, за да се впише то в света на символичното. Веригата „омраза – агресия – насилие“ трудно би се прекъснала с отправяне към децата единствено на императиви: „Ти не трябва да…!“. За да настъпят промени в нагласите и поведението, е необходимо детето да пожелае да спазва правилата, да види смисъла на съществуването на законите. Техният смисъл е свързан с това, да бъдем предпазвани от каприза на другия да ни направи нещо лошо, както и обратното. Задачата ни включва работа за изграждане на умение децата да си служат с езика, да споделят, да назовават връхлитащите ги емоции, когато усещат, че нещо им идва в повече и би провокирало агресивни намерения, които да преминат към агресивни действия /насилие/.
Логическият ход на работа ни предполагаше не просто да вървим след събитията и да регистрираме случаи на физически и вербален тормоз и страдание от деца на деца, не да чакаме да се увеличи рискът за тях, а да намерим начин да разширим обхвата на работа с възможно най-голям брой ученици за въвеждане на умения за разпознаване на чувства и емоции – тоест да работим превантивно, доколкото това е възможно. Още по-важно беше това да провокира интереса на самите деца. Нашето откритие беше щастливата среща с наръчника „Деца, родители и учители срещу езика на омразата“ на Фондация „Приложни изследвания и комуникации“. Изключителен шанс за нас бе наличието на наръчници за учителите и тетрадка за всяко дете и всеки ученик, осигурени от Фондацията. На педагогически съвет бе решено да прилагаме регулярно този инструмент за работа с децата и учениците чрез провеждане на модули от наръчника във всеки клас. По отделните теми работеха както класните ръководители, така и аз в качеството си на психолог. Моят ангажимент се състоеше в провеждане на тренинги по теми, които излизаха като значими за всеки клас. Поради факта, че уменията за разпознаване и справяне с емоциите изискват продължителна работа, екипът ни продължи работа с наръчника още една учебна година.
Постепенно все повече ученици започнаха сами да търсят подкрепата на психолога. Особено радващо е, че това са и деца от начален курс. Чрез създаване на инструмента „Домашна работа за родители и деца“ след провеждане на всяко обучение по тема от наръчника “Деца, родители и учители срещу езика на омразата“ създаваме възможност за екипна работа на семействата с децата и така увеличаваме обхвата на работа по темите. Домашните се раздават на бланки и децата ги предават на родителите. Вкъщи те заедно обсъждат темата с тях и ги донасят обратно в училище. Този метод на работа освободи и някои родители от притеснението да идват, за да споделят и да задават своите въпроси.
Резултатът от системната работа с наръчника беше проследен чрез провеждане на анкети, свързани с прояви на агресивност и тормоз и показа спад с до 30% на проявите на вербален и физически тормоз в училището.
––––––––––––––––––––––
Автор: Аделина Иванова, психолог, X ОУ „Алеко Константинов“, гр. Перник
––––––––––––––––––––––
Наръчник на учителя „Деца, родители и учители срещу езика на омразата“
